Тъкмо се връщам оттам. Обикновено ходя по разни заведения с една приятелка, но този път отидохме в тях (да й превържа пръстчетата, че се беше осакатила горката).
Ще прескоча частта със заведенията - наваксахме набързо последния месец, откакто не сме се виждали, и отидохме в тях. Тъй като отдавна не съм влизал там не бях запознат с новите процедури - одъртял чичко с очила ме гледаше строго под вежди, докато приятелката ми не подсказа, че трябвало да си оставя личната карта. Разбирам ги - сигурност, това-онова, но пък и почвам да се чудя дали не е просто после да могат да ме разпознаят…
Качваме се ние в един останал от комунизма одъртял асансьор, който сигурно управителя не му знае годините. Стигаме до нейния етаж и слизаме. Първата й реакция е да включи осветлението във вестибюла на етажа. Окей, опита се поне, защото лампата с примигвания и жужене, като ръждясало динамо, едва освети полумрака. Докато романтиката тлее отвсякъде си мисля, че в сравнение с това “Хилтън” трябва да получат не 5, а 10 звезди. Добре, че в коридора поне светеше, та не трябваше да спускаме пръсти по стените, които не са виждали боя от идването на демокрацията. Сигурен съм, че можете да си представите гледка от американските гета и техните блокове.
Видях една чантичка с боклук, която заетото момиче забравило да изхвърли. Тогава и видях другите обитатели на този биологичен експеримент - хлебарките. Всякакъв цвят, всякакъв размер, мутирали и обикновени, бързи както винаги да се скрият от светлината. “Добре”, казах си, “все пак е боклук - нормално”. Особено имайки предвид локацията, на която се намирах - най-доброто от кошмарите на Стивън Кинг и Дийн Кунц. Но не можех дори да предполагам какво ме очаква вътре.
Бездната към всички низши видове, които майката Земя е родила, се отвори от малката й ръчичка. Осветлението озари стадата насекоми, които се разбягаха във всички посоки, криейки се от нас - наглите инвейдъри на една стая от техния замък. Един от многото замъци в това огромно имение. За няколко секунди по-голямата част от тях се скриха където намерят, но от това, което видях, вътре имаше най-малко стотина зверчета - до едно дребни и гнусни, тичайки с мъничките и многобройни краченца, размахвайки по две пипала от главите си. WTF!!! “Как живееш в тази мизерия” попитах аз, докато наблюдавах как последните 30-на насекоми се изнизват нанякъде. “Ами, свиква се - вече си живеем задружно”. Не всички избягаха обаче - най-наглите останаха да се мотаят около гардероба, влизайки и излизайки - дали защото няма вече място за тях там или защото не им пука - не знам. Влязохме в спалното помещение, дамата светна и се видях в още по-голям ужас - тълпища от гореспоменатите твари, сновящи по пода, изригващи от купчината с храна на котарака й - а той, горкия, само жално “мяу”.
Тук вече ме хвана сериозен пристъп на отвратеност, но подтиснах импулса да изхвърча секунда по-рано от стаята. Девойката пък, явно отдавна привикнала към подобно посрещане, почна да си разтоварва раничката, отвори прозореца и запали цигара. Докато си говорихме очите ми непрекъснато шареха насам-натам по пода, докато внимавах да не стъпча някой от гнусорите, че знам ли, с тези пълчища ще ме оглозгат като някой термит - дърво. Гадините продължаваха да влизат и излизат от купичката на котарака на талази, несигурни дали трябва да се крият или да продължат пируването си. То пък, животинчето, явно толкова му е омръзнало от тях, че даже не се занимава да ги гони, а си излезе набързо през прозореца на перваза. “Кривоглед стана от тях” коментира стопанката му. “А Райд не ползваш ли, нещо?” питах аз любопитен - “при мен работи”. “Всичко съм пробвала - таблетки, райдове - нищо не действа. Напръсках една хлебарка, а тя продължи най-нагло да си върви, сякаш нищо не е станало. Ей това обаче” каза тя и извади някакъв голям син флакон “ги трепе с голям успех. Две лопати буболечки съм изхвърлила с него”. Аз останах без думи.
Докато си тръгна оттам повече се бяха покрили. Останалите с бързи прибежки обикаляха насам-натам, най-вече около ъглите и храната на котето, водейки безгрижен живот в тяхното си необятно царство. Това беше една стая, в едно общежитие. Не съм сигурен колко блока има в Студентски град, но са поне 50, средно по 8 етажа. Грубо може да се каже, че има 10 апартамента на етаж (повечко са). Не ми се смята колко твари може да живеят там… съвестта ми отказва да приеме подобна бройка.
На кмета не му пука, защото хората там не са негови избиратели - повечето софиянци си живеят у тях. Не знам кой се сеща дори за това в каква мизерия живеят младите хора там. Някак ми се иска да заставят всички “народни представители” да заживеят поне за седмица там. Недай си Боже да избухне някаква епидемия - гадините толкова бързо ще я разнесат, че политиците ще се чудят откъде им е дошло. Всъщност, епидемията си има - толкова насекоми няма и по оборите, да не говорим за жилищата, в които те - бъдещето на България, изживяват най-хубавите години от живота си. Какво ли е като си спомняш за “ебати якия купон” да се сещаш и с колко буболеци е трябвало да се бориш за малките пространства там?
Никога не бих могъл да живея в такова място. Ще трябва ежедневно да купувам отрови - нищо, че и аз го отнасям покрай тях. Аз не бих, но хиляди хора го изживяват всекидневно този ад. Надявам се някой да се замисли сериозно за човешките същества там, защото ромите не са единствените, които заслужават нормален живот.
Популярност: 29%
